Седя и гледам, гледам във монитора. Не виждам нищо и съм в безтегловност. Ужким слушам музика /т.е. групичката Kiss/. Главата ми е пълна със въпроси. Искам отговори. Чувствам се тъпо. Гледам май по същия начин. Пиша нещо, а не знам какво. Сещам се за семейството си. За жената, за сестрата, за сина, и за моите родители. Премислям хиляди пъти това което съм преживял. Уверявам ви, да имаш дете с нищо не може да се сравни. Чувството, че си дал живот е страхотно. Пожелавам Ви от все сърце да почуствате /е, за тези които нямат все още деца/, това което почуствах и аз!
Мисълта ме хвърля в света на книгите и филмите. Обаче такива които дават пример, от които взимаш пример. Как се живее, защо се умира. Пречим ли на някой. Умни или глупави сме /според мен, сме много умни, ама то е според мен/. Защо се водят войни. Има ли НЛО. Ще ми звънне ли телефона. Ще си стигна ли до в къщи. Лудите, луди ли са или са само по различни от нас. Ние какви сме. Ще се съвземе ли страната ни. Защо мълчим, постоянно. Защо не си казваме мнението. Кои са богати, а бедни /моля Ви се, без клишета/.......................

Май съм изпушил, съвсем...................................
"Абе, депресия"